Счита се, че писмената арменска литература е започнала около 405 г. сл.Хр. с изобретяването на арменската азбука от Месроп Мащоц. Скоро след създаването на азбуката Месроп и неговите ученици започнали да превеждат Библията, и след това други важни за онова време творби. Скоро след това първите арменски писатели-историци написват свои оригинални творби. В тези първи години на 5 век били създадени някои апокрифни творби като "История на Армения", за която се смята че е написана от Агатангелос. В този ранен период на арменската литература се създават и много оригинални творби. Езник Кохбаци пише своята книга „Опровержение на ересите”, а  Корюн "История на живота на Св. Мащоц и началото на арменската литература”.

 

"Давид Сасунски", известен като Сасунци Давит, е името на арменския епос. За повече от хиляда години легендата за Давид преминавала от поколение на поколение благодарение на арменската устна традиция, затова е трудно да се класифицира като древна или средновековна. Историята е записана за пръв път през 1873 г. от архиепископ Карекин Сървандзтянц, който записал дума по дума приказката, както му била разказана от селянина-разказвач на приказки на име Грбо, от Муш. През следващите години били записани други версии на приказката от различни региони на Армения, и в началото на Съветската епоха в Армения, историите били събрани в една „единна версия” - свързан разказ от десетки изолирани епизоди, фрагменти, и почти цели, но различаващи се версии на легендата. Една от най-известните интерпретации на историята е едноименната поема на Ованес Туманян, написана през 1902 г.  Тя обхваща само историята за Давид, която е само една от 4-те части на историята, въпреки че е централната тема. Всеки клон на историята е наречен на героя, чиято история разказва: Санасар и Багтасар, Стария Мхер, Сасунци Давит, и Мхер Младши. Въпреки християнският привкус на епоса, многобройни фантастични същества, добро и зло, влияят на действието.

 

Средновековният период е белязан с известен застой. Най-важният автор през 8 век е Йовхан Одзнеци наречен „Философ”. Неговите по-значими трудове са "Беседа срещу павликяните”, „Църковна беседа”, и сборник с канони на съборите и на отците преди него. По същото време се появяват и преводи на трудове на някои свещеници, по-специално на Св. Григорий Назиански и Кирил Александрийски, от перото на Степаннос — епископ на Сюник. Два века по-късно се появява „История на Армения” от католикос (патриарх) Йовханес Драсханакертци, обхващаща периода от създаването на нацията до 925 г. сл.Хр.  Григор Нарекаци е арменският Пиндар под чието перо излизат елегии, оди, хвалебствия и проповеди; също заслужава да бъде споменат и писателя Григор Магистрос, известен с това, че въвежда епистоларния жанр в арменската литература.

 

Новият възход на арменската литература започва през 12 век. Католикосът Нерсес Шнорали е най-талантливият автор в началото на този период. Освен поетичните му творби, като "Елегия за превземането на Едесса", той има и творби в проза включително „Пасторално Писмо”, „Църковна беседа”, и неговите „Писма”. Следва също да се спомене "Църковна беседа" на Нерсес Ламбронаци, архиепископ на Тарс, представена по време на събора в Хромкла през 1179 г., която е в антимонофизитски тон. През 13 век се изявява и Вардан Аревелци (Велики), чийто дарби на поет, теолог, географ, историк му отреждат заслужено мястото на енциклопедист. През следващия век Григор Татеваци пише своята „Книга с въпроси”, която е остра полемика срещу католиците.

 

През 16 век арменците в Европа създават печатници във Венеция и Рим, а през следващия (седемнадесети) в Лемберг, Милано, Париж и в други градове. Старите трудове били публикувани повторно, публикували се и нови. Мъхитаристите във Венеция били лидери в това движение, но техните публикации, макар и многобройни, често били безкритични. Техните братя, мъхитаристите във Виена, били също толкова активни в работата си. Русия, Константинопол и Ечмиадзин са други центрове на арменските литературни усилия. След това арменците развиват традицията на трубадурите. Трубадурът, наричан աշուղ (ашуг) на арменски, ходел от село в село и от град на град и рецитирал своята литература на хората. По-успешните, като Саят-Нова, участвали в състезания в дворовете на грузинските царе или на арменските мелици. Те често разказвали за чувствата си към жените, като използвали народния език, който бил изпъстрен с чуждици от турски, арабски, персийски и грузински, вместо класическия арменски език, който се използвал вече само в църквата и училищата.

 

Сред най-бележитите писатели на 19 и началото на 20 век са Сиаманто, Акоп Баронян, Вахан Текеян, Левон Шант, Крикор Зохраб, Аветис Ахаронян, Гарегин Нждех, Атрпет, Гостан Зарян и Нигол Агпалян.

През 19 век се развива голямо литературно движение, целящо да издигне съвременната арменска литература. Този период, през който арменската култура разцъфтява, е познат като периода на Възраждането. Възрожденските автори от Константинопол и Тифлис, силно повлияни от романтиците в Европа, искали да насърчат арменският национализъм. Повечето от тях приели новосъздадените източен и западен вариант на арменският език в зависимост от публиката, към която се стремели, и ги предпочитали пред класическия арменски език (грабар).

 

Истинският създател на арменската модерна художествена литература е Хачатур Абовян (1804-1848 г.). Абовян е първият автор, който изоставя класическия арменски език и приема съвременния (ашхарабар) за своите творби, като така насърчава разпространението му. Най-известното произведение на Абовян “Раните на Армения" се връща на темата за страданието на арменския народ под чуждо владичество. Абовян посвещава своя живот на писането и запознаването на света с Армения и арменския народ. Поемата на Микаел Налбандян "Песента на италианското момиче" става вдъхновение за арменския национален химн – "Нашата родина". Раффи (Акоп Мелик-Акопян) е големият романтик на арменската литература. В произведенията си той съживява величието на историческото минало на Армения. В романа "Искри" героите му се борят за освобождението на народа. Темата за потисничеството и чуждото владичество изпъква и в романите му "Джелаледин" и "Лудият".

 

Възрожденският период приключва през 1885-1890 г., когато арменският народ преминава през бури: Берлинския договор през 1878 г., независимостта на балканските народи и разбира се, кланетата, извършени от режима на султан Абдул Хамид през 1895-1896 г.

 

Смята се, че арменското движение на писателите-реалисти се появява през 1884 г. когато е основан вестник Аревелк (Изток). Писатели като Арпиар Арпиарян, Левон Пашалян, Григор Зохрап, Мелкон Гурджян, Тигран Камсарян и други участват в списването на споменатия вестник. Другият важен вестник по това време е Хайреник(Татковина), който обаче е със силна политическа насоченост. 

След 1885 г. арменските автори се стремели да изобразяват по-реалистична картина на живота, без да спестяват грозните и жестоките му страни. При все това, има автори които запазват някои романтични влияния, но те са малцина.

 

Литературната традиция на Хачатур Абовян, Микаел Налбандян и Раффи е продължена, въпреки че Армения минава под комунистическа власт. Съживяването на традициите е осъществено от писатели и поети като Ованес Туманян, Йегише Чаренц и други. В края на 20 век, по времето на Брежнев, се появява ново поколение арменски писатели. Тъй като арменската история от края на 20 век и Геноцида вече са обект на широки дискусии, се появяват писатели като Паруйр Севак, Геворк Емин, Силва Капутикян и Ованес Шираз, с които започва нова епоха в арменската литература.

 

 

designed by assistant  Antoaneta Anguelova

anguean © 2020 armenistikaSU. All rights reserved.