Ананиа Ширакаци е роден в първата половина на VII век, вероятно през 610 г., в село Анеанк в арменската област Ширак. В литературата родното му място може да се срещне и под името Ани. Оттам идва и прозвището му Ананиа Ширакаци, тоест Ананий от Ширак или Ананий Ширакеца. Първоначалното си образование получава в манастира „Дпреванк“ („Дъпреванк“), но в желанието си да обогати знанията си младият Ананиа заминава за византийския град Трапезунд на югоизточния бряг на Черно море, където става ученик на местния преподавател Тюхик (Тихик).
През 651 г. Ананиа се завръща в родната Армения и основава собствена школа, където започва да преподава. Областите, в които работи, са изумителни като разнообразие на фона на цялостната деградация на науката и знанието по негово време. Той е математик, астроном, географ и дори историк. Автор е на редица съчинения с астрономическо, метрическо и метереологическо съдържание – „За въртенето на небето“, „За облаците и значенията“, „За Зодиака“, „За астрономията“ и др. Сред най-важните му трудове са „Космография“, „Теория на календара“, „Аритметика“ с таблици с четирите аритметични действия, които са едни от първите в световната математическа литература изобщо.
Освен математик и астроном, Ананиа Ширакаци е и географ. За българската история от голямо значение е неговата география „Ашхарацуйц“ (букв. „Странопоказател“). Съчинението на Ширакаци е съставено, като са използвани трудовете на Птолемей, Пап Александрийски и други антични географи. То обаче не е пряка плагиатска компилация, а включва и множество други сведения, актуални за периода V–VII век. Ананиа Ширакаци добавя географски описания на Армения, Задкавказието, Средна Азия, Персия и Месопотамия. Трудът му включва и сведения за икономиката на отделни райони или градове. Смята се, че в основата на сведенията от „Ашхарацуйц“, които нямат паралел в трудовете на античните географи, стои някакво по-ранно и изчезнало вече арменско географско съчинение. Изглежда, подобно на по-късните арабски географи, Ширакаци е ползвал и разказите и преките описания на пътешественици. Наред с това Ананиа Ширакаци е имал достъп и до някакви персийски документи, което личи от няколко пасажа от географията му.
За първи път географията „Ашхарацуйц“ е издадена в Амстердам през 1668 г. в печатницата на Воскан Йереванци под името „Ашхарацуйц на Мовсес Хоренаци“. Книгата е преиздадена през 1683 г. в Марсилия и през 1698 г. в Ливорно, отново заедно с басните на Айгекци.
През 1736 г. бял свят вижда и преводът на латински по текста на амстердамското издание, направен от англичаните Уилям и Джордж Уистън. През 1819 г. французинът Жан дьо Сен Мартен издава „Ашхарацуйц“ по текста от марсилското издание, като го придружава с превод на френски. Сен Мартен помества и превод на итинерариума и на списъка на реките в познатия свят, без обаче да публикува арменския им текст.
През 1877 г. географията е публикувана от петербургския професор Керовбе Патканов (Патканян) под името „Армянская географiя VII века по Р.Х. (Приписывавшаяся Мойсея Хоренскому)“. Изданието съдържа руски превод и староарменския текст на географията. Патканов отхвърля съществуващото дотогава мнение, че тя е дело на Мовсес Хоренаци и заключава, че е съставена от живелия през VII век Ананиа Ширакаци. Малко по-късно обаче в библиотеката на Венецианската арменска католическа конгрегация на братята мхитаристи е открит друг ръкопис, който е по-подробен от Паткановия и от този от старите издания и през 1881 г. той е публикуван под заглавие „Ашхарацуйц на Мовсес Хоренаци с добавки на предците“. Този вариант на географията днес е известен като разширена редакция на „Ашхарацуйц“ и представлява най-детайлният извор относно племенните наименования на българите северно от Кавказ между втората половина на VI век и разпадането на Велика България на кан Кубрат през 60-те години на VII век. По тази редакция е направен и преводът на български език по-долу.
„АШХАРАЦУЙЦ“
Разширена редакция
(Венеция, 1881 г.)
“18. ОБЛАСТТА АЗИЯ. Сарматия е разделена наполовина – [Азиатска Сарматия] е ограничена на изток от планината Рипиа и реката Танаис, на запад от голямото езеро Меотис до морето Еуксинос Понтос, а оттам по източното крайбрежие на същото море чак до устието на река Курак,[i] която се нарича Гарван, и оттам до планините на Каукас та чак до Иверия и Алуанк и до Каспийско море при устието на река Съванас (река Съванас не е известна никъде).[ii] [В Азиатска Сарматия са] планината Шантайин[iii] и Дзиакан,[iv] от която извират 5 реки [течащи] към морето Миовит.[v] От Каукас извират 2 реки – Валданис[vi] – чак до планината Кракс,[vii] като започва в Каукас и се проточва в северозападна посока, докато не се влее в Меовтис [и] в морето Понтос. [Втората] река се нарича Псеукрос, която отделя Поспорон от същинската граница, при която е градчето Никопс. На север от него са народите на турките и булгхарите, наречени по имената на реките: Купи-булгхар,[viii] Дучи-булкар, Олхонтор-блкар, пришълци, Чдар-болкар. Сега са чужди на Птломеос тези имена. И от планината Дзиакан избягал синът на Худбадр.[ix] И между булгхарите и морето Понтос живеят народите гарши, кути и алани чак до [града] Писинун в крайбрежната страна на авазите, където са апшилите и апхазите, чак до техния крайбрежен град Севаступолик и отвъд него, чак до реката, която се нарича Дракон, тоест Змей, която извира от алуаните и тече между апхазите и страната Йегр. [Там] има 46 племенни области. На север към Непознатата земя живеят царските сармати и дзиакерите, а около устието на река Танаис[x] живеят нахчаматеаните и един друг народ – кларджите. След това са сюракациите, после областта Мидосдесен, после в източна посока от планината Шантайин живеят амазуните, които са жени-войни, чак до реката, която се нарича Ира[xi], извираща от два извора на север в Непознатата земя, които се сливат и като стигнат до планината Дзиакан, пускат един ръкав до реката Танаис, вливаща се в голямото езеро Миовит.[xii] Другият [ръкав] се обръща на изток в посока на планината Шантайин. След това се съединяват две други реки от източните части на северната планина, която се нарича Римика и образуват с нея (с Ира) 70 ръкава, които турките наричат река Атл. Посред нея има остров, на който е намерил убежище народът на баслите[xiii] от силните народи на хазирите (хазарите - П.Г.) и бушхите (неправилен запис на българите - П.Г.), разпрострели се на изток и на запад, когато идват там на зимен стан. Наричат го Черния остров, тъй като когато многобройният народ на баслите – хората заедно с животните – се разполага по него, целият изглежда черен. Птломеос го нарича остров Грав. И ръкавите на река Атл, като преминават покрай острова, отново се събират и се вливат в Каспийско море, разделяйки една от друга областите Скития и Сарматия. На запад от нея, казва Птломеос, са народите адон, аландан, сондас и геруа [наречени] по съименните им реки, течащи от Каукас към морето, чак до пределите на Алуанк. И в Сарматия, считано от запад на изток, първо са народите: алуани, аштигор, които са на юг, живеещите редом с тях хебури, кутети, аргуел, мардуйл и такуйр. А аланите са след дикорите, в страната Ардоз в Каукаските планини, където тече река Армнай и върви на север през безкрайната степ, за да се слее с Атл. В същата планина след ардозкия народ живеят даджани, дуали, цъхуйи, пурка, цанаркай, при които е Аланската врата[xiv] и друга врата, която се нарича Кцекен, като едноименния народ. После са дуците, хужите и хистите-людоеди, след това дзлаватите, после гугамакарите, после дурцките, после дидоите, после леките, след това тапотараните, след това йалутаканите, после хенауите, после шилпите, после чилбите, след това пюите. След това Каукас се разделя на два ръкава. Единият върви в дясна посока, където са народите шрван и хсрван чак до Хорсвем. А вторият ръкав отделя от себе си река Арм,[xv] която тече право на север към река Атл; после същият ръкав върви на североизток, където живеят таваспарите, хечматаките, ижмахите, пасхите, пусхите, пиканаките, баганите, където започва дългата крепостна стена Апзуткават, чак до блатата Аллминон и морето. На север от него (от този ръкав) живее маскутският народ в полето Варданеан[xvi] до Каспийско море. Там, където ръкавът го допира, се намира стената на Дарбанд, тоест „Връзка и врата“[xvii] – градът на стражевия проход Чорай, огромна крепост, издигаща се сред морето. А на север от нея царството на хоните достига до морето. На запад при Каукас е техният хонски град Вараджан и [градовете] Чунгарс и Мсъндр.[xviii] А на изток живеят савирите до река Талд, която отделя страните Азиатска Сарматия и Скития, където са апахтарите, тоест туркастанците. А техният цар е Хакан[xix] и царицата им, жената на Хакан – Хатун”.
Превод от староарменски език – Петър Голийски
БЕЛЕЖКИ:
============================== [i] Тоест Коракс (Corax). [ii] В действителност у Птолемей се среща като Soanas. [iii] Тоест Кераунска. [iv] Тоест Конска, Хипийска. [v] Тоест Меотис, Азовско Море. [vi] Река Кубан. [vii] Същото като Курак, Коракс. [viii] Купи-булгхар означава „Кубански българи“. [ix] Тоест Аспарух, синът на Худбадр (Кубрат) [x] Дзиакерите, т.е. конеядците или хипофагите. [xi] Тоест Ра – Волга. [xii] По-горе – Меотис. Този „ръкав“ на Волга всъщност е река Дон. [xiii] Тоест барсилите. [xiv] Тоест Дариялският проход. [xv] По-горе записана като Армнай. [xvi] В други арменски източници – полето Ватнеан. [xvii] На арабски Баб ал-абваб. [xviii] Тоест Самандар. [xix] Подобно на ръкописа на Патканов на кратката редакция на „Ашхарацуйц“ и тук „Хакан“ е използвано като лично име, но е пропуснато уточнението, че царицата е от племето на барсилите.
