Търсене
  • доц. д-р П. Голийски

БЪЛГАРИТЕ СЕВЕРНО ОТ КАВКАЗ СПОРЕД АРМЕНСКИТЕ ИЗВОРИ - 2 ЧАСТ

След като преселението на българите на Вунд в Армения не е могло да се случи след 301 г., както и по времето на арменските царе Арташес ІІ (34/33–21/20 г. пр.Хр.) или Аршак І (34–35 г. сл.Хр.), тогава то следва да е станало някъде между 35 г. и 301 г. сл. Хр. Като се има предвид и фактът, че сириецът Мар Абас Катина, когото Мовсес Хоренаци изрично посочва като източник на българските сведения, е живял през III век, обхватът на търсенето трябва да бъде допълнително стеснен. Отчитайки контекста на събитията от арменската история (което не се прави по принцип), както и нарасналата активност на племената и народите северно от Кавказ от средата на II век сл.Хр. насетне, българското преселение в Армения следва да се датира по време на управлението на арменския цар Валарш II (185–198 г. сл.Хр.). А въз основа на едно коригиране на сведенията на арменския хронист от XII век Самуел Анеци за възцаряването на римския император Елий Пертинакс и Валарш II, преселението на българите на Вунд може да се датира с още по-голяма точност – 186 или 187 г. сл.Хр. Тази по-късна дата вече обяснява и защо към 387 г. българското население на областта Вананд все още не било асмилирано и съхранявало своята войнственост, неуседналост и агресивност – двата века между 187 и 387 г. не са били достатъчни за осъществяване на пълното му претопяване в арменска среда. Докато едно хипотетично преселение през 35 г. сл.Хр. или дори още по-рано, прави несъстоятелно дори допускането за запазване на някаква етническа самобитност за период от близо 400 години. Датирането на преселението към 186/187 г. има още по-голяма стойност, защото годината 186/187 отстои само на някакви си двайсетина години от датата 165 г., която „Именникът на българските владетели“ поставя като възшествена година на тайнствения Авитохол, белязал с управлението си цял 300-годишен период. Тоест датата 186/187 г. по независим начин демитологизира събитието „Авитохол 165“. Друго едно арменско сведение, което имах късмета да изровя преди 15 години, прави нещата още по-аргументирани. Нееднократно споменатият вече Мовсес Хоренаци съобщава, че Валарш II загива в битка с нахлулите откъм север хазири (т.е. хазари) и барсили. Първоначално той ги отблъсва в сражение при бреговете на река Кура, но когато предприема контраудар северно от Кавказкия хребет, е смъртоносно поразен от изкусен стрелец с лък. През 1267 г. същия разказ предава кажи-речи дословно и арменският енциклопедист Вардан Аревелци. В неговия текст обаче има една важна разлика – вместо БАРСИЛИ срещаме БЪЛГАРИ:

„В неговите дни, като се обединили, народите на БУЛГХАРИТЕ и ХАЗИРИТЕ начело с царя си Внасеп Сурхап, стигнали до реката Кура с безбройна войска, която, като я сразил в бой, Валарш преследвал отвъд вратата Чорай, обаче внезапно умрял, ударен от стрела, след като царувал 20 години“.

Вардан Аревелци е не друг, а същия онзи Вардан (вж. „Страната на българите“ североизточно от Самарканд“: https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=115932293179834&id=106804227425974&__tn__=K-R), който локализира старите земи на българите в Средна Азия. Пак той споменава в историята си и за грабежите и насилията над българите в Тракия, извършени от германските кръстоносци на Фридрих Барбароса. С други думи, Вардан Аревелци познава българите и знае добре какво и за кого пише. Затова едва ли е случайна извършената от него замяна на „барсили“ с „българи“. Той явно е имал на разположение и някакви допълнителни сведения, недостигнали до нас и ги е използвал, за да направи поправки и уточнения, които е сметнал за необходими. Както впрочем нерядко се случва, когато късен автор използва текст на по-ранен.


ЗА ИМЕНАТА ВУНД, ВЛЪНДУР И ВАНАНД

Освен датирането на събитията от българските откъси от историята на Мовсес Хоренаци, другият проблем, с който от столетие насам учените не могат да се справят, е разминаването между имената Вунд, Влъндур и Вананд. Обикновено проблемът е „решаван“, като се смотолевя някаква хипотетична идентичност между Вунд и Вананд, а името ВЛЪНДУР (редовно погрешно транслитерирано по правилата на новоарменския език като ВХЪНДУР) е съпоставяно с името на Уногундурите на Аспарух. Нещата обаче не са толкова прости. ВУНД е лично име и няма нищо общо с Вананд, което е име на област. То обаче е засвиделствано в персийска етническа среда през V–VI век като ВНДОЙ и БНДОЙ. Името се е срещало и в България като част от названия на местности. Така например в района на село Ракитово, Велинградско, проф. Тодор Балкански е записал имена като „Бундева махала“ (българомохамеданска), „Бундев вър“ (тоест „Бундев връх“), „Бундьова мост“, „Бундьова чешма“. Тези названия по думите на Т.Балкански идват от родово име на българомохамедани БУНДО/БУНДЬО. Подобни названия са съществували обаче още през Ранното средновековие. Например в един списък на епископите от времето на ромейския император Леон VІ (886–912 г.) е споменат и „епископът на ВУНДИЦА“, чиято епархия се намирала в Тесалия. Реално съществуващата връзка е между Влъндур и Вананд и тя става явна при малко повече находчивост и внимаване в изворите. Мовсес Хоренаци изрично споменава, че черпи българските си сведения от сириеца Мар Абас Катина. В сирийския (късноарамейския) език обаче буквите „ламад“ (Л) и „нун“ (Н) са сходни графично и лесно могат да бъдат объркани в един ръкопис при име, което е непознато за четящия. Тоест ползвайки текста на Мар Абас Катина, арменецът Хоренаци е разчел оригиналното ВНЪНДУР като ВЛЪНДУР. ВНЪНДУР вече е на крачка от ВАНАНД като звучене, още повече, че в сирийския текст гласната „алеп“ (А) вероятно е била изпусната (В-а-Н-Н-Д-У-Р) и Хоренаци не е посмял да я постави на своя глава. Че изходната форма в сирийския текст на Мар Абас е била „Ванандур“ личи от някои сходни случаи. Например в писмото на хазарския хакан Йосиф от 961 г. дунавските или Аспаруховите българи са наречени „В-Н-Н-ТРИ“. Подобно е названието на дунавските българи и у персиеца ал-Гардизи (XI век) – Н.Н.Д.Р. Но класическият пример-аналогия е унгарското название на българите – НАНДОР. Накратко: оригиналното самоназвание на хората на Вунд е било ВАНАНДУР, а конструкцията у Хоренаци Վղընդուր Բուլղարայ Վնդայ (Влъндур Булгхарай Вндай) следва да се превежда като „[племето/народа] Ванандур-булгар на Вунд“. Разгадаването на ребуса на древните имена разкрива и още нещо, не по-малко ценно – хората, които Вунд отвежда със себе си в Армения през 186/187 г., са принадлежали към същото племе, което 500 години по-късно Аспарух отвежда на Дунава. Това е племето Ванандур или Уногундур, което най-вероятно е било царското племе или поне най-многобройното сред българските племена.

Петър Голийски



*Статията е написана въз основа на: Петър Голийски. „Българите в Кавказ и Армения“ (II–X век). София, 2006. https://tangra-bg.org/…/bblgarite-v-kavkaz-i-armeniya-ii-kh…)



С червен кръг: „Страната на булгхарите във великата планина Кавказ“ на фона на античния свят от II век сл.Хр. Картата е на Cyowari.



Дариялският проход (Аланските врати), през който са минали българите на Вунд по пътя им към Армения. Рисунка на поета Михаил Юриевич Лермонтов, 1837 г.




И Дариялският проход в наши дни.


31 преглеждания