Търсене
  • Petar Goliyski

БЪЛГАРИТЕ В АРМЕНИЯ И ЮЖНО ОТ КАВКАЗ – ЧАСТ 2

Установилите се в края на II сл.Хр. в северноарменската област Горен Басеан българи, преименувата от тях на Вананд, запазват своята етническа самобитност поне до 387 г., както личи от един пасаж от „История на арменците“ на Мовсес Хоренаци. Арменският историк съобщава, че „в тези дни (387 г.) някои от племето Ванандаци се разбунтували срещу [западния арменски цар] Хосров и като не се опирали на никого, се укрепили в своите планински гори и в скалистите проломи на Тайк. Те разбойнически нахлували във владенията на двамата арменски царе (Хосров IV в римската част на Армения и Аршак III в персийската – П.Г.), възмущавали и тревожели страните. Срещу тях тръгнал аспетът (началникът на пехотата – П.Г.) Сахак – спарапет (главнокомандващ – П.Г.) на Хосров – избил мнозина и мнозина прогонил в пределите на Четвърта Армения.* Защото те нито преминали в земята на Халтик, за да се осланят на гърците, нито минали към цар Аршак, а се обърнали за убежище към някакви разбойници, който били в земите на Четвърта Армения, по границите със Сирия. Защото ванандците с голямо желание разбойничели, което за тях е приятен и правилен занаят.“ Хоренаци описва ванандските българи ( „племето Ванандаци“ ) като неспокоен и размирен етнически елемент, който, ако се използва фразеологията на византийските автори спрямо неуседналото население от степите, към 387 г. все още не е преодолял своите „скитски нрави“ и все още не се е докрай арменизирал. Във връзка с едни събития от 420 г. Мовсес Хоренаци отново споменава „ванандците“ като някаква специфична етническа група. Но след тази дата арменските автори вече говорят единствено за Вананд като една от областите на Армения без намек, че там живеят хора, които са недотам арменци. По такива косвени податки може да се допусне, че окончателната арменизация на Вундовите българи във Вананд е приключила някъде към средата на V век.

**********

Българската по произход родова аристокрация на Вананд обаче се интегрира доста по-рано в редиците на завареното арменско благородничество. Така например в арменската „Военна грамота“ (арм. Зоранамак), чийто първоначален вариант най-вероятно е бил съставен на гръцки и отразява ситуация около 330 г., родът Ванандаци е включен в „Северната врата“, тоест в северния военен окръг на Армения като задължен в случай на война да подпомага царя с 1000 войници. В един друг документ, т.нар. „Престолна грамота“ (арм. Гахнамак), съставена между 423 и 428 г., старшият клон на рода Ванандаци е поставен на 15-то място по влияние и мощ сред общо 70 арменски аристократични фамилии. В грамотата фигурира и младши клон ( „Вторият Ванандаци“ ), който обаче е чак на 63-то място. Освен в тези грамоти, през VI–VII век нахарарите (т.е. едрите феодали) и епископите на Вананд редовно фигурират и в протоколите на арменските църковни протоколи. Например „Зик, господар на Вананд“ (505–506 г.), „Астуацатур, господар на Вананд“, и „Йовхан, епископ на Вананд“ (554–555 г.), „Нерсес, епископ на Вананд“ (607 г.), „епископ Исрайел от Вананд“ (645 г.). За един период от два века областта Вананд дава на Армения и петима католикоси (патриарси): Гют (461–478 г.), Бабген (490–516 г.), Йовханнес (557–574 г.), Исрайел (667–677 г.) и Трдат/Търдат/Тиридат I (741–764 г.). От тях трима (Бабген, Исрайел и Трдат) са родени на едно и също място – село Отмус или Утмус във Вананд. Католикос Бабген е известен с това, че през 506 г. свиква събор в град Двин, на който бил довършен процесът на преминаване на Арменската църква в лоното на монофизитското християнство, който бил започнал още на събора в Халкедон през 451 г. Католикос Трдат I пък е описан от Йовханнес Драсхананакертци като „мъж свят и скромен, засиял с добродетели“. Фамилията Ванандаци се покрива със слава по време на голямото арменско въстание от 450–451 г. против опитите на персите да възстановят зороастризма в страната и да орежат автономията й. След първоначалните успехи на въстаниците, през пролетта на 451 г. персите навлизат с голяма армия в Армения. На 26 май арменци и перси се сблъскват в яростна битка на Аварайрското поле. Персийската войска е подсилена от елитен полк тежка кавалерия, бойни слонове, севернокавказки наемници и от войските на Васак Сюни, най-едрият арменски феодал, сражаващ се на страната на персите срещу сънародниците си. Срещу тази сила арменският предводител Вардан Мамиконеан разполагал със 66 000 души, голяма част от които безполезни селяни, биещи се „насила и не по своя воля“ (по думите на Лазар Парпеци). Арменците до последния момент се надявали на помощ от Източната римска империя (Византия), но не получили такава. Ударната сила на въстаническата войска били конните отряди на арменските нахарари. Вардан разделил силите си на център, ляво и дясно крило и резерв. Командването на лявото крило било поверено на аристократа Татул Ванандаци. Впрочем, личното име Татул, което е съществувало сред българите докъм XVI–XVII век, в Армения е регистрирано единствено в земите на бившата провинция Вананд и в съседните й райони. Вардан Мамиконеан загива в решаващия момент на битката и арменските въстаници претърпели поражение. Обаче за персите, които дали 3544 убити, победата се оказала пирова, защото победените арменци изгубили три пъти по-малко хора – 1036 обикновени войници и аристократи. Всички тях арменската църква, както пише участвалият в битката арменски историк Йелише, обявила за светци и мъченици на вярата, показвайки на съвременниците, че надигането на арменците не е обикновено въстание, а първата свещена война за защита на християнството. Полупобедата-полупоражението при Аварайр принудило персите да се откажат от плановете си да възстановят зороастризма в Армения и да орежат автономията й. През следващите три десетилетия обаче напрежението между арменци и перси растяло и през 481 г. в Армения избухнало ново въстание, ръководено от Вахан Мамиконеан, племенник на прочутия Вардан Мамиконеан. Решителното сражение между арменците и настъпващите перси станало през 482 г. при село Нерсехапат. Вахан поверил резерва на въстаническата войска на аристократа Врен Ванандаци, син, племенник или внук на Татул Ванандаци. В разгара на сражението, когато арменската линия започнала да се огъва, Врен, съгласно разказа на съвременника на събитията Лазар Парпеци, се побоял да влезе в боя и да помогне с хората си на изнемогващите си другари. Тогава, както съобщава писалият през VII век Себеос, се надигнала силна прашна буря, който биела в лицата на персите. Възползвайки се от нея, Вахан Мамиконеан предприел яростна атака, завършила с разгром на неприятеля. Изглежда обаче, че отказът на Врен Ванандаци да вкара в битката арменския резерв не е бил сметнат за измяна, защото през следващите две години той продължил да е сред съратниците на Вахан и в по-късните сражения успял да измие позора от малодушието си. В края на краищата арменските победи принудили персите да признаят през 484 г. Вахан Мамиконеан за доживотен автономен управител на Армения. През първата половина на IX век родът Ванандаци заедно с други аристократични фамилии става васал на набиращите мощ Багратиди (арм. Багратуни). Крахът на Ванандаци настъпва през 887 г., когато в резултат на участие на фамилията в бунт против централната власт цар Ашот I Багратуни (885–890 г.) конфискувал родовите земи на Ванандаци и ги присъединил към царския домен. Но столицата на Вананд град Карс станала част от владенията на Багратидите чак при цар Ашот ІІ Железния (914–928 г.). Той го отстъпил като апанаж на своя брат Абас I Багратуни (928–953 г.), който впоследствие обявил Карс за столица на Армения. По-късно столицата на страната била преместена в град Ани, а в Карс господар станал братът на Абас – Мушел Багратуни, който бил и първият владетел на новообразуваното Ванандско (Карско) царство. То обаче вече нямало нищо общо, освен името си, с някогашните българи на Вунд.


* Споменаването на името Четвърта Армения е преписваческа интерполация, не по-ранна от втората четвърт на VI век.


Петър Голийски



Феодални родове в Армения и техните владения около 450 г. (включително и земите на фамилията Ванандаци).



Миниатюра от 1482 г., изобразяваща битката при Аварайрското поле от 26 май 451 г. (Metropolitan Museum of Art, Ню Йорк).




*Статията е написана въз основа на: Петър Голийски. „Българите в Кавказ и Армения“ (II–X век). София, 2006. https://tangra-bg.org/…/bblgarite-v-kavkaz-i-armeniya-ii-kh…)

9 преглеждания